Доц. д-р Д. Паскалев, дм,
Проф. д-р Д. Петкова, дм
На 9-ти май, денят на Европа, отново ще прозвучи нейният вдъхновяващ химн. Той е взет от финала на Деветата симфония на Бетховен, който включва „Ода на радостта“ („An die Freude“), написана от немския поет Фридрих Шилер. По горчива ирония на съдбата той умира на този ден преди 220 години. Фридрих Шилер е велик поет и драматург, но малко е известно, че преди това е бил и лекар.
Шилер като лекар
Йохан Кристоф Фридрих Шилер (Johann Christoph Friedrich Schiller, от 1802г. von Schiller) е роден на 10.11.1759г. в Марбах на река Некар в семейството на Йохан Каспар Шилер (1723-1796) и неговата съпруга Елизабета Доротея (по баща Кодвайс; 1732-1802). Бащата е военен фелдшер (Wundarzt) и фамилията го следва в неговите служебни назначения – Лорх, а по-късно Лудвигсбург, където младият Фридрих учи в латинско училище. По волята на херцога на Вюртемберг той е принуден да постъпи в новооснованата от него академия, на която самият владетел Карл Ойген (Karl Eugen; 1728-1793) е ректор. Възпитаниците са подложени на суров войнишки режим, без право на отпуск, а свижданията са по изключение. Допълнително се повелява, че „наклонността към поезия оскърбява законите на институцията [2,3]. Самата академия е разположена в замъка „Solitude“ (от фр. – самотен, уединен) и самото име подчертава нейната откъснатост от цивилния живот.
Първоначално (1774-1775) младият Фридрих изучава право, но след това е насочен към медицинско образование. По това време Шилер се запознава с трудовете на Албрехт фон Халер (1708-1778), швейцарски лекар, анатом, енциклопедист и поет, който става негов идол. Халер е автор на „Основи на физиологията на човешкото тяло“, провежда редица експерименти върху нервните импулси и мускулните съкращения и е признат за „баща на модерната физиология“. И не случайно по-късно Шилер съставя надгробния надпис на Халер: „Corpori leges, animo officia assignavit“ („Описа законите на тялото и на душата“) [8]. От друга страна, в науката на 18. век се дискутират различни хипотези за същността на живота. Георг Щал (Georg Stahl; 1659-1734), професор в Хале, постулира, че връзката между тялото и душата е нематериална субстанция (vis vitalis), а горенето се дължи на „огнена субстанция“, т. нар. флогистон. Фридрих Хофман (Friedrich Hoffmann; 1660-1742), също професор в Хале, приема че болестите се причиняват от аномалии в тонуса, т.е. спазъм и атония в органите на тялото. Според него етерът (особен флуид) навлиза в организма чрез дишането, достига до мозъка, където се превръща в нервен флуид и по нервните канали достига периферията. Така причината за болестите е неправилното разпространение на хипотетичния етер, а целта на лечението е нормализиране на това нарушение. Голямо влияние оказват и идеите на Херман Бурхове (Herman Boerhaave; 1668-1738), нидерландски лекар. Според него крайните градивни елементи на тялото са „партикули“ (частици) и от тяхното движение зависят еластичността на тъканите и жизнените сокове. Освен това постулира, че психиката при заболявания също трябва да се лекува [3,4,7].
Повлиян от Халер и научните течения на времето, Шилер пише своята първа дисертация през 1779г., озаглавена „Philosophia Physiologiae“ (нем. „Philosophie der Physiologie“; бълг. „Философия на физиологията“), от която са запазени фрагменти. Работата обхваща пет глави: „Das geistige Leben“ („Духовен живот“); „Das nährende Leben“ („Соматичен живот“); „Zeugung“ („Възпроизводство“) и „Schlaf und natürlicher Tod“ („Сън и естествена смърт“). Дисертацията обаче е трудно разбираема и се усложнява от нови термини, като „Mittelkraft“ („срединна сила“) – своеобразно свързващо звено между материята и духа: „…тази сила е напълно различна от материалния свят и духа… Нейната загуба води до разрив между материята и духа. Тя осветява, разбужда и съживява всичко около нея. Аз я наричам срединна сила“ [7, с.41, §2]. Поради своята абстрактност и трудно осмисляне, работата е отхвърлена, а херцог Карл удължава срока за престой в академията, за да бъде написана нова дисертация [7]. Малко известен факт е, че именно в първата си научна теза Шилер посочва, че в камерите (каналите) на вътрешното ухо звукът се провежда посредством течност („Feuchtigkeit in den Kammern des Ohrs“), а не чрез въздух, както е приемано дотогава, и цитира Доменико Котуньо (Domenico Cottugno; 1736-1822), италиански лекар и анатом, който пръв описва това [7, c.46, §7]. Така написаното в дисертацията предшества с повече от 70 години класическото описание на вътрешното ухо от Алфонсо Корти през 1851г. [5]. Втората дисертация на Шилер е написана на латински и е озаглавена „De discrimine febrium inflammatoriarum et putridarum“ („За разликата между възпалителната и гнилостната треска“) през 1780г. [7]. В нея авторът прави обзор на медицинските знания за възпалението от времето на Хипократ до 18. век, като се позовава на авторитетни имена като Халер и Сиденхам. Представени са характерните клинични симптоми на треската – повишена температура, ускорен пулс, болка и функционални нарушения, които достигат своя максимум към четвъртия ден [с.72, §3]. От патофизиологичните механизми се изтъкват общата и локална плетора („Pletoram universalem et partialem“), сгъстяването на кръвта („Sanguinem spisssiorem“), обилното потене („aestum vehementiorem“) и запушване на порите на тялото („Colatoria occlusal“) [7, с.85, §11]. За овладяване на тези нарушения се предлагат характерните за епохата терапевтични средства: кръвопускане („sanguis detrahendus“), включително чрез поставяне на пиявици до мястото на възпалението, и разреждане на кръвта („sanguis resolvendus“) с неутрални соли като селитра (Salpeter) и вегетарианска храна, както и охлаждане на тялото („corpus refrigerandum“) за снижаване на температурата. Шилер посочва, че докато температурата се покачва и треската напредва, храната следва да е лека, без месо и вино, както и да се дава отвара от билки, оцет, лимони и мед. Авторът отбелязва, че благоприятният изход от възпалителната треска започва с „криза“ („crisis“), затворените пори се отварят и настъпва обилно потене, мътната урина се избистря, а лицето е с израз на „възвръщащо се здраве“ („…de total facie redeutis sanitatis inago resplender“). Според него задачата на лекаря е да не пречи на естествения ход на възстановяването („Iam nilagi medico praestat, ne motus naturae de spumatorios perturbed…“) [7, с.92-93, §16, §17]. За така наречената „гнилостна треска“ Шилер пише, че тя има рекурентен характер, протича с изтощение, повръщане, диария, болки в гърдите и диафрагмата, а пулсът е малък и трудно се опипва. Най-често заболяването е епидемично или се разпространява от местни фактори (въздух, почва), както и от гнилостни процеси в тялото, които още не са известни. Те предизвикват образуване на патологична жлъчка и чревни сокове. Като лечебни средства посочва средства за повръщане (еметици), клизми и пургатива [7]. От това време е и единствената рецепта, написана от ръката на Шилер, за калиево-амониев тартарат, разтворен в топла вода. Тартаратът е популярно средство за повръщане по това време и може да се предположи, че болният, който остава неизвестен, е страдал от „гнилостна треска“ [7]. И тази втора дисертация обаче е върната от екзаминаторите и Шилер пише трета на тема „Versuch über den Zusammenhang der thierischen (sic) Natur des Menschen mit seiner geistigen“ („Опит върху взаимовръзката между животинската и духовната природа на човека“). Работата започва с цитат от „Метаморфози“ на Овидий и разглежда проблема на съзнанието („Bewusstsein“), който днес е в основата на психосоматиката [7]. Дисертацията е защитена успешно през ноември 1780г., а от 15.12.1780г. Шилер е назначен за полкови лекар в Щутгарт без право на портупей (ремък за носене на хладно оръжие), както и на частна практика. Освен това му е забранено носене на цивилно облекло, а месечната заплата е от 18 гулдена – ниска дори за времето си [3,7]. За сравнение, за издаване на „Разбойници“ Шилер заплаща 150 гулдена и затъва в дългове [2].
Други достигнали до нас медицински текстове от Шилер са аутопсионен протокол от дисекцията на Йохан Кристиан Хилер (1761-1778), негов състудент, от 1778г. и „За болестта на възпитаника Грамонт“ от 1780г. [7]. Аутопсионните данни предполагат туберкулозно заболяване, със срастване на белите дробове към плеврата и плеврални изливи, както и със задебеляване на перикарда. Шилер съобщава за разпространено белодробно възпаление, а в самите дробове описва „малки твърди гранулации“ [7]. Във втория случай се касае за наблюдение на „меланхолия“ (депресия),която успешно преминава [7].
Шилер като поет и драматург
Още като възпитаник в академията – „подтиснат, стъпкан, тероризиран от казармения режим“ [2], Шилер тайно започва работа над първата си пиеса „Разбойници“ („Die Räuber“). За мото на драмата избира мисълта на Хипократ: „Което не се лекува с лекарство, изцелява се с желязо, което не се лекува с желязо – изцелява се с огън“. Пиесата е повлияна от движението „Буря и натиск“ („Sturm und Drang“) и противопоставя двама братя, Карл и Франц Моор. В нея намира отражение написаното в третата дисертация на Шилер – коварният Франц решава да убие своя баща не с оръжие или отрова, а с психичен тормоз, т.е. чрез непрекъснат душевен стрес да унищожи телесната същност в човека [7]. Премиерата се състои през януари 1782г. в Манхайм, чийто театър тогава е водещ в Германия. Авторът пристига тайно от Щутгарт и е свидетел на неописуемия възторг на публиката. За тази самоотлъчка Шилер е наказан с 14-дневен арест от херцога на Вютемберг. След това авторът решава да напусне военната служба и се преселва в Манхайм, където е назначен за драматург в театъра [2,3]. За неговата сцена пише „Заговорът на Фиеско в Генуа“ (1783) и „Луиза Милерин“ (1784) – драма, останала в историята с името „Коварство и любов“ („Kabale und Liebe“). Това е първата немска пиеса с политически заряд, „бичуваща интригите, пороците и влиянието на фаворитките в един типичен владетелски двор от осемнадесети век“ [2]. Докато работи върху „Дон Карлос, испански инфант“ (1787), Шилер пише „История на откъсването на обединените Нидерландии от испанско владичество“ (1788). „Дон Карлос“ е създаден първоначално в проза, но след усилена преработка се превръща в драматична пиеса от над 5000 стиха. Идеята на Шилер е „като представи ужасите на инквизицията, да отмъсти за поруганото човечество и да прикове на позорния стълб нейните отвратителни злодеяния“ [2]. Почти осем десетилетия по-късно геният на Джузепе Верди ще пресъздаде творението в операта „Дон Карлос“ и ще вдигне на крак парижката „Grand Operà“ през 1867г. [3]. През 1785г. Шилер изпада в тежки финансови затруднения. Той е спасен от приятелски кръг около юриста и писателя Християн Кьорнер (Christian Körner; 1756-1831) и вдъхновен от човешката дружба и безкористност, пише прочутата „Ода на радостта“. Тя е посветена на Хр. Кьорнер и неговата съпруга Мина по повод тяхната сватба. На 7.05.1824г. в Императорския театър във Виена прозвучава Деветата симфония на Бетховен, която включва във финала си безсмъртната Шилерова ода. Сред френетичните аплаузи посивелият и глух Маестро следи с поглед вълнението на публиката. А век и половина по-късно финалът на симфонията и „Ода на радостта“, свързани в монолитно единство, стават химн на обединена Европа [3]. През 1787г. Шилер пристига във Ваймар, където министър на княжеството е Й.В. Гьоте. Той помага на своя събрат по перо да заеме длъжността професор по история в Йена. По-късно тяхното познанство прераства в необикновена дружба – човешка и творческа. В благородно съревнование с Гьоте са създадени прочутите Шилерови балади – „Поръчителство“,, „Жеравите на Ибик“, „Пръстенът на Поликрат“, прочутата „Песен на камбаната“ и др. Авторът на „Фауст“ му предлага и сюжета на „Вилхелм Тел“, драма написана за девет месеца през 1804г. Работейки само по карти, без да посети Швейцария, Шилер създава своя шедьовър, превърнал се в предсмъртен лебедов зов за свобода и справедливост между хората [3].
Шилер: заболявания и смърт
През целия си живот Шилер страда от различни заболявания. Още при приемането му в академията военният лекар д-р Щоер (Dr Stoer) отбелязва, че младежът е с „надупчена глава“ („aufgebrochene Kopf“), което от някои автори се приема за лицева екзема. Допълнително е и със „студени крака“ [4]. По време на престоя си в учебното заведение, той многократно пролежава в лазарета, за което свидетелстват запазените болнични дневници. Заболяванията са от различно естество – възпалено гърло, подути лимфни възли на шията, диария, гадене, зъбобол и главоболие, както и изкълчване на коляното, но за тях се пише, че са без особено значение. От друга страна някои предполагат, че влизайки в лазарета, Шилер си подсигурява спокойствие за да пише първата си драма „Разбойници“ (1777-1780) [2,4]. На 4.06.1782г. поетът пише до интенданта на театъра в Манхайм – Хериберт фон Далберг, че е преболедувал „руски грип“ („Russische Grippe“), заболяване, което по това време върлува в Европа [4].
На 31.08.1783г. заболява тежко от малария и провежда самолечение с хинин, еметици, глад и жадуване. По-късно съпругата му отбелязва, че това лечение е оказало тежко въздействие върху него [4]. Между 1783-1789г. страда от протичащи с треска катари, упорити хреми и главоболие, които прекъсват творческата му работа като драматург и професор по история. Самият той в писма от месеците януари и април 1787г. пише за „фатални хреми“ („fatalen Schnupfen“), които раздират главата му. Шилер отдава тези състояния на честите си простуди. Независимо от заболяванията си, той запазва своята работоспособност. На 3.01.1791г., по време на концерт в Ерфурт, е връхлетян от „силен катар“, а от 12.01.1791г. към него се прибавят болка в дясната гръдна половина, кървава кашлица и гнойна експекторация. Неговият лекар му назначава еметици и очистващи средства, наред с кръвопускане чрез пиявици. На деветия ден настъпва спад на температурата, а състоянието днес се преценява като вероятна крупозна пневмония. На 8.05.1791г. настъпва рецидив, придружен от коремни болки, които Шилер преценява като „тежки крампи на диафрагмата“ (писмо до Кьорнер от 24.05.1791г.). Състоянието му е толкова сериозно, че в Йена се съобщава за неговата кончина (8.06.1791г.), а в Копенхаген се състои траурна церемония [4]. През юли 1791г. Шилер е на лечение в Карасбад (дн. Карлови Вари, Чехия). Днес се предполага, че честите инфекции при него са вероятно в резултат на имунен дефицит. Влияние оказват и неговата напрегната работа, нощното писане, прекаленото тютюнопушене и пиенето на кафе в големи количества [2,4]. Така Шилер се превръща в здрав дух, но в болно тяло – точно обратното на казаното от Ювенал: „Здрав дух в здраво тяло“. На 27.07.1804г. заболява тежко от силни болки в корема, които са нетърпими и той извиква: „Не мога повече да се държа, ако все още съществувам“. Лекуващият го лекар д-р Щарк му отрежда не повече от половин час живот, но състоянието е преодоляно с клизми. Може да предполага, че това е субилеус, поради срасване на червата с перитонеума (вж аутопсия). За да подобри здравето си, Шилер си купува кон, но ездата не подобрява коремните атаки. На 1.05.1805г. по време на театрално представление във Ваймар, Шилер получава втрисане, болки в левия бял дроб и кашлица. Предписани са му рициново масло и опиати. На 8.05.1805г. той успява да вземе на ръце новородената си дъщеря. На въпроса на жена си как се чувства, той отговаря: „Все по-добре, все по-весело“. На 9.05.1805г. Фридрих Шилер умира около 17:30 часа [4]. На следващия ден е проведена аутопсия от д-р Вилхелм Ернст Хушке (Wilhelm Ernst Huschke; 1760-1828), придворен лекар във Ваймар, в присъствието на д-р Готфрид Хердер. На 17.05.1805г. той докладва резултатите на херцога на Ваймар: „Ребрените хрущяли повсеместно са силно вкостени. Десният бял дроб е толкова сраснал с плеврата и перикарда, че се наложи с помощта на нож органите да се разделят. Дробът е с гангренозен вид, изпълнен с кашава субстанция и с напълно заличена структура. Левият бял дроб е в по-добро състояние, мармориран и с гнойни гнезда в него. Сърцето е като празна торба, с много сбръчквания и често без мускулна тъкан… Черния дроб е в нормално състояние, като само ръбовете му са с гангренозен вид. Жлъчния мехур е двойно увеличен и изпълнен с жлъчка. Предният конкавен ръб на хепара е сраснал с околните тъкани. Всички черва в дясно са сраснали с перитонеума. Само пикочният мехур и стомахът са без изменения“. В заключение д-р Хушке пише: „При тази находка е учудващо как този нещастен мъж е живял“ [4].
От днешна гледна точка, без образни, хистологични и микробиологични изследвания, е трудно да се интерпретира макроскопската патологична находка. По това време аускултация не се прилага. Тя е въведена по-късно от бележития френски лекар Рене Лаенек през 1819г. Перкусията на белите дробове, макар и описана още през 1761г. от австрийския лекар Леополд Ауенбургер, навлиза в клиничната практика след 1808г., когато Корвизар, лейбмедик на Наполеон, превежда от латински на френски неговото съчинение „Inventum novum“. През годините са предлагани различни диагнози – белодробно възпаление (пневмония) и туберкулоза, разпространена по това време болест [4]. Предположението за туберкулоза се подкрепя от данните за контакт със заболяването – аутопсията на Хилер, както и от факта, че неговият другар в стаята на академията Йохан Векхерлин умира от туберкулоза през 1781г. По това време за нейния причинител не се знае нищо и едва през 1882г. бележитият немски лекар Роберт Кох открива Mycobacterium tuberculosis. За непосредствена причина за леталния край на Шилер се приемат левостранна пневмония и сърдечна недостатъчност [4]. Патологичната находка в корема се приема от някои за чревна туберкулоза, протичаща във времето с диарии и тежък запек (непроходимост), поради сраствания на чревните бримки с перитонеума. Göring отхвърля тази теза – според него заболяването е било продължително (1791-1805) и Шилер не би живял толкова дълго време [4]. Все пак е известно, че нелекувана, чревната туберкулоза може да продължи дълго, до края на живота. Следва да се отбележи, че заболяването се поставя с микробиологично и хистологично изследване, методи, които по това време са неизвестни и следователно не се провеждат. Днес трябва да се отхвърлят някои тенденциозни становища за остро отравяне с Aconitum napellus [1,6], растение от сем. Лютикови (Ranunculaceae), известно още като вълче биле. Аутопсията показва дълготрайни органни увреждания, които са довели да смъртта.
Днес в Интерлакен, Швейцария, от 1912г. се провежда фестивал в памет на Шилер, представят се негови пиеси (най-често „Вилхелм Тел“) в естествен декор, а изпълнителите са в средновековно облекло. През 1859г. каменен стълб в езерото Vierwaldstättersee е преименуван на Schillerstein със златна инскрипция: „Dem Sänger Tells, F. Schiller, Die Urkantone. 1859“ („На певеца на Тел, Ф. Шилер, Кантон Ури. 1859“). А Вилхелм Тел отдавна се е превърнал в национален герой на Швейцария.
Литература
- Ланге-Айхбаум, В. Курт. Гении, лудост, слава (поети и писатели), т.5, Кибеа, София, 2008, 141-149
- Ман Т. Литература и есеистика, т.2, Наука и изкуство, София, 1976, 614-680
- Паскалев Д, Д. Петкова. Фридрих Шилер: лекар и поет, Алманах „Света Гора“, В. Търново, 2009, 336-340
- Göring H.D. „Dem Leiden war er, war dem Tod vertraut“. Friedrich Schiller aus Anlass seines 250. Geburtstages – Der Einfluss von Krankheit und Leiden auf sein Leben und Schaffen, Akt Dermatol 2009, 35, 453-456
- Mira E. A. Martini, P. Mazzarela, A. Mudry. Alfonso Corti and the discovery of the hearing organ: the man, his life, his works, Audiologia & Foniatria, 2023, 8 (1), 43-59
- Münzer P. Die Beweise für Schiller Ermordung, Effodon-Synesis, 2005, 5, 7-10
- Schiller F. Medizinische Schriften, Wilh. Frider. Mayr, Miesbach / Obb, 1959, 182 p.
- Steinke H, U. Boschung, W. Pross. Albrecht von Haller. Leben-Werk-Epoche, Wallstein Verlag, Göttingen, 2008, 7-11
